По времето, когато се учех да говоря чешки, бях изтърсила нещо от сорта на "как се казва онова, дето го имат мишките… прическа?". Исках да кажа опашка, но на чешки прическа и опашка звучат почти еднакво и това ме беше объркало. Пък и рядко ми се е налагало да говоря на чешки за прически. Всъщност и на български не ми се е налагало.

Предпочитам да отида на зъболекар отколкото на фризьор. Зъболекарят поне не ти пълни ушите с вода. Пък и на зъболекарския стол имам по-голяма практика, отколкото на фризьорския. Всъщност, до двадесет и четвъртата си година не бях и стъпвала във фризьорски салон. Подстригваха ме сръчни роднини. Прическата ми беше от типа "абе, расте си там някаква коса, да е жива и здрава". За мен ходенето на фризьор беше нещо като да ходиш на педикюр или на психоаналитик – силно непознато и екзотично. Това, което ме принуди да прекрача собственото си табу, беше огромното желание да си скъся косата и фактът, че майка ми се намираше на няколко хиляди километра от мен. Една приятелка ми беше препоръчала фризьорски салон - и до ден днешен се чудя какво съм и направила, за да ми причини подобно нещо.

Фризьорката беше възрастна и мрачна, салонът също. Опитах се да обясня криво-ляво как си представям бъдещата си прическа, при което тя с гробовен поглед ме бутна на стола и започна да ми мие главата. Миене, ама такова миене, все едно имам въшки и съм си мазала главата с газ, мас и оцет. Чувствах се като котка, която я къпят и заедно с обема на козинката и е изчезнало и цялото и достойнство. След като хубаво ми изтърка главата с твърд пешкир, лелката се зае да твори.

Имах една доста злобна преподавателка в Колежа, жена на години, която явно не си беше сменяла стила от седемдесетте. Носеше такива едни зализани буклички от едната страна на главата. Е, бях се сдобила с прическа точно като нейната.

Като ме видя, съпругът ми се смя пет минути без прекъсване, след което си пое дълбоко дъх и още малко се посмя. Реших, че повече на фризьор няма и да стъпя. Две години удържах фронта, докато отново не закопнях за нова прическа. Подстрига ме не фризьор, а приятелката ми Ленка. Обясних и, че искам косата ми да е по-къса отпред и по-дълга отзад. Чудото, с което се сдобих на главата си ме върна в осемдесетте години, златната ера на кечетата. Изглеждах като нещо средно между Марадона и братя Аргирови. Чувствах се толкова грозна, че направо се поболях. Не престанах да ходя между хора, де. В един клуб се запознах с приятна девойка, която дойде и съчувствено ме попита какво се е случило с косата ми. Оказа се фризьорка и цяла вечер весело кроихме планове какво може да се направи с прическата ми.

На другият ден си спомних, че съм забравила да я попитам за името на салона, в който работи. Това така ме ядоса, че ми даде кураж да отида до фризьорския салон до нас. Фризьорката ахна и се впусна към мен като към неподозирано предизвикателство: "Вкъщи ли си се подстригвала? Е, вижда се. Ще спасяваме положението." Не се втурна да ми мие главата, само ме напръска с вода и ме подстрига. Не цъфнах и не вързах, но поне приликата ми с братя Аргирови стана по-далечна, пък и фобията ми от фризьорки понамаля.