Клик за Зуум Теодор Тончев

Влаковете спряха точно 5 минути преди да спре светът. Машинистите слязоха, запалиха цигара, унесоха се в сливащите се във въображаема линейна точка от хоризонтално положена в края на погледа анална броеница успоредни  жп линии и усетиха бодежа им в нищото. Самолетите преустановиха полетите си много по-рано, сега само нищо неподозиращи птици се олюляваха в маранята на небето като излезли от компот мухи, тук таме от полето отскачаше някой строполясал се птичи крясък без причина. Машинистите обходиха небето с поглед, бодежите в сърцата им  се усилиха, вдишаха дълбоко последната си димна следа и  се отпуснаха по пероните оглупели като пияни началници гари с очи семафори. Въобще машинистите от БДЖ-то приемаха края на света много по-спокойно от колегите си по света. Просто те бяха в ремисия от нервните разтърсвания по собственото си нанадолнище доста преди да разберат за чудовищната безжизненост на губещия инерция свят. Светът и така и така си умираше бавно и отчайващо нелюбопитно, че едно нашествие на съзнателни мастики, внуващи апокалиптични мисли, дойде в относително подходящия момент на предела на цивилизацията. Мастиките привеждаха с вековно търпение плана за всеобщата мозъчна мъгла. В един момент човечеството анестизиологично се разтече в часовниците на дали. И времето спря. И влаковете спряха. 5 минути преди да спре светът. Изкуството изживяваше последната мастичена гаргара със себе си. Безлични философски ракетни остановки стърчаха безсилно като наполовина незавършената вавилонска кула. Огледалата зееха от прозрачност. Краят обезсмисляше всичко. Мастиките сънуваха краха на мисълта и началото на новия ред на нови съновидения. Хората се сляха за последно в креватите. Държаха се за ръце и очакваха нещото да се случи. Краят премина през земята по всичките й паралели и меридиани и се сви в центъра й. Нищо повече не последва. Поредната 2012 за всеки изгубен свят. Машинистите погледнаха часовниците, плюха и подкараха машините. Тези от БДЖ-то бяха по-нещастни от колегите си по света.